Тази експозиция е част от едно по-широко усилие за представяне и преоткриване на творчеството на Веселин Стайков и се организира по повод 120 годишнината от неговото рождение. Благодарение на изключителната енергия и отдаденост на неговия внук Радослав Стайков инициативата започва с мащабна ретроспекция в София, преминава емоционално през родната Пещера, днес гостува в Русе, а впоследствие ще завърши отново в София, в пространствата на Нов български университет. Във всяка от тези изложби тематиката се променя и надгражда, като представя различни аспекти от богатата фамилна колекция. Затова и настоящата експозиция има свой собствен характер.
Заглавието „От България към света“ очертава широк кръг от художествени и културни връзки. В основата на тази изложба обаче стои и историята на едно семейство, което в продължение на десетилетия съхранява наследството на художника - първо съпругата му Милка Стайкова, а след това и неговите деца и внуци.
Веселин Стайков израства в Пещера и още на 14 години започва да рисува с маслени бои. Първият му учител е пловдивският художник Витко Бабаков, а срещата му в Пловдив с писателя и художник Николай Райнов оказва положително влияние върху развитието му в най-младите му години.
В Художествената академия учи живопис при проф. Цено Тодоров, но особено важно значение за по-нататъшния му път има срещата с проф. Васил Захариев и обучението по графични техники. Постепенно графиката се превръща в основното поле на неговото творчество и определя мястото му в историята на българското изкуство. Стайков обаче продължава да се занимава с живопис през целия си живот. Приживе тези произведения рядко присъстват в изложбите му, но благодарение на колекцията днес можем да видим и тази по-малко позната страна от неговото изкуство.
Eкспозицията е подредена хронологично и започва с родната Пещера и Часовниковата кула, един от разпознаваемите символи на града. Към нея се присъединява „Старият дъб“ – емблематична творба на Веселин Стайков, която е част от фонда на нашата галерия, както и произведения от темата „Гори“. Така още в началото изложбата ни среща с важни мотиви в неговата работа – родното място и природата, от които започва пътят към по-широкия свят на художника.
Изложбата проследява и срещата на Стайков с различни места и култури. През 1940 г. той заминава за Италия, където специализира живопис във Флоренция при проф. Феличе Карена. Италианският период оставя трайна следа и намира отражение в пейзажите му от Венеция, Флоренция, Рим и Тоскана. По-късно впечатленията от Прага също намират отзвук в неговите литографии и офорти.
Особено важно място в житейския път заема пътуването до Китай през 1958 г. То открива нова и силна посока в творчеството му. В личния архив е запазено писмо от това пътуване, в което художникът споделя тревогата си, че с времето силата на преживяното може да избледнее. Но това, което виждаме днес в неговите произведения, ни убеждава, че преживяното е намерило своята трайна форма – превърнало се е в образ. В края на този път идва Париж – още един град, който Стайков превръща в част от своя художествен свят.
Експозицията ни позволява да проследим и процеса на работа на автора – как един и същ мотив може да премине в различни техники и решения в живопис, литография, офорт, рисунки с креда, цветни моливи и перо. Това многообразие показва различните възможности, чрез които Стайков развива своите наблюдения и търси най-подходящия художествен израз. По този начин той открива различни способи за изграждане на образа – от непосредственото усещане в рисунката, през цвета и светлината в живописта до прецизността на линията и композицията в графиката.
Сред акцентите в изложбата са и двата автопортрета, създадени с тридесет години разлика – през 1926 и 1956 г. В първия виждаме младия Веселин Стайков, с живия и неспокоен поглед на младостта, а във втория – вече зрелия и утвърден художник. Между тях стоят години на обучение, пътувания, срещи, проучвания и последователна работа. Те ни позволяват да видим не само физическата промяна, но и отпечатъка на времето – натрупванията от извървения път.
Светът на художника днес ни докосва благодарение на хората, които са се погрижили да го запазят. И може би именно „Старият дъб“ – творба, която заема специално място в семейната памет – най-добре свързва темите за корените, наследството и продължението. Защото съхраняването на изкуството означава не само да бъдат запазени самите произведения, но и паметта за техния автор.
Затова днес можем да кажем, че тази изложба е още една важна част от пътя, по който Веселин Стайков продължава да достига до публиката – благодарение на отдадеността на неговото семейство и желанието това наследство да бъде споделяно.
Мария Тодорова
Изкуствовед ХГ - Русе


