Има неща, които виждаме веднага. Други се появяват едва когато погледът се задържи. Понякога е достатъчна промяна в материала, мащаба или гледната точка, за да престане познатото да бъде очевидно.
В това неустойчиво пространство се разгръща „(Не)видимо приплъзване“ – среща между художествените практики на Клаудия-Мария Люниг и Елена Панайотова и резултат от повече от две десетилетия професионален диалог между двете авторки.
Заглавието не назовава състояние, а движение. „Приплъзването“ е почти незабележимо отместване – моментът, в който погледът продължава да разпознава формата, но вече не е напълно сигурен в нейното значение. Образът остава познат и едновременно започва да изглежда различно. Линията се превръща в пространство, материалът променя смисъла на формата, а самото пространство престава да бъде неутрален фон и се превръща в част от произведението.
Художествените практики на Клаудия-Мария Люниг и Елена Панайотова са различни като визуален език и отношение към материала, но се срещат в интереса към границите на възприятието. И при двете видимото не е окончателно дадено. То се променя според дистанцията, контекста, материала и вниманието на зрителя.
За Клаудия-Мария Люниг линията е едновременно жест, следа и структура. Тя може да остане върху повърхността, но може и да я напусне, да придобие материалност и да навлезе във физическото пространство. Така границите между рисунка, обект и инсталация стават подвижни. Формата възниква не само от материала, но и от празнотите между него, от светлината и сянката, от мястото, което произведението заема, и от движението на зрителя около него.
В практиката на Елена Панайотова разпознаваемите образи и културни знаци преминават през друго преобразяване. Тя работи с различни материали и визуални кодове, като ги извежда от обичайната им среда и ги поставя в нови отношения. Познатото остава разпознаваемо, но престава да бъде еднозначно. Между образа, материала и контекста възникват размествания, които отварят възможност за различни прочити.
Именно тук двете художествени позиции се срещат – не в сходството на формите, а в самия акт на преобразяване.
При едната линията преминава от изображението към пространството; при другата познатият образ се отдалечава от първоначалното си значение. И в двата случая произведението не се изчерпва с онова, което виждаме в първия момент. То изисква движение на погледа, промяна на дистанцията, връщане към вече видяното.
Така „(Не)видимо приплъзване“ не противопоставя видимото и невидимото като две отделни реалности. Изложбата търси границата между тях – онзи кратък момент, в който едното започва да преминава в другото.
Това е и пространство за зрителя. Защото възприятието никога не е пасивно. Виждането зависи от паметта, опита и очакванията, които носим със себе си. Едно и също произведение може да бъде разпознато веднага и разбрано много по-късно – или да остане отворено, без окончателен прочит.
Може би именно там се намира „невидимото“ в тази изложба.
Не непременно в онова, което е скрито, а в онова, което присъства пред погледа ни, но се разкрива постепенно.
Да видиш не означава непременно да си видял.