„Празна работа е славата. Или си направил нещо, или се заличаваш. Може два века да те забравят и после да те открият.“
Любомир Янев, 2001
Има художници, чието място в историята изглежда сигурно още приживе. Има и други, чиито произведения постепенно изчезват от погледа, за да се появят отново години по-късно – понякога по-неочаквани и по-съвременни, отколкото паметта за тях предполага.
Любомир Янев (1951–2004) принадлежи към вторите.
„Между видимото и забравеното“ е среща с художник, който през 70-те и 80-те години присъства активно в художествения живот – участва в изложби, международни биеналета на графиката и представяния на българското изкуство в Европа, Америка, Азия и Африка. Носител е на награди за графика, рисунка и илюстрация. Негови произведения влизат в музейни и частни колекции в България и чужбина.
А после постепенно се отдалечава от центъра на художествения живот.
От 1986 г. Янев живее и работи в село Старо Стефаново, Ловешко. Дистанцията е не само географска. През последните близо две десетилетия от живота му неговото творчество постепенно остава извън активното внимание на публиката и изследователите. След смъртта му през 2004 г. това отдалечаване придобива още едно измерение – времето.
Но забравата в изкуството рядко е окончателна.
Още приживе Янев сякаш допуска тази възможност. Думите му от 2001 г. – че един художник може да бъде забравен и след време отново открит – днес звучат почти пророчески. Те поставят въпрос, който надхвърля собствената му биография: как един художник остава видим и как изчезва от културната памет?
Отговорът неизбежно ни връща към произведенията.
Любомир Янев завършва специалност „Илюстрация“ в Художествената академия в София през 1975 г. Рисунката остава в основата на неговия художествен език, но никога не го ограничава. Графика, илюстрация, рисунка и експеримент с триизмерната форма съществуват като различни възможности на едно и също пластическо мислене.
В основата му стои изключителната култура на рисунката – прецизна, чувствителна към детайла и едновременно способна да напусне непосредствено наблюдаваната реалност. При Янев видимият свят рядко остава само това, което е. Реалното и фантазното се проникват взаимно; човешката фигура, предметът и пространството могат да преминат към съновидението, гротеската или притчата.
Тъкмо тази свобода прави художника труден за поставяне в еднозначна категория.
Образованието му като илюстратор предполага отношение към текста и разказа, но произведенията му често надхвърлят конкретното повествование. Графиката също престава да бъде единствено отпечатък върху лист. Янев експериментира с нейната материалност, извежда я в пространството, създава обекти и търси нови отношения между изображение, материя и символ.
В критически и журналистически текстове за него се появява определението „непредсказуем“. То може би е подходящо именно защото трудно позволява около творчеството му да бъде поставена окончателна рамка. Зад виртуозния рисувач стои художник, който непрекъснато променя посоката – между наблюдение и фантазия, между илюстрация и автономно произведение, между графичния лист и пространството.
Днес тази свобода позволява работите му да бъдат видени извън времето, в което са създадени.
Повече от две десетилетия след смъртта на Любомир Янев изложбата в Художествена галерия – Русе не се опитва да изгради окончателен негов портрет. Тя не е ретроспекция и не претендира да подреди цялото му творчество в завършен исторически разказ.
Тя предлага нещо по-просто – нова среща.
С рисунъка. С въображението. С един реално-фантазен свят, който продължава да се изплъзва от еднозначното определение.
И с въпроса какво се случва с едно произведение, когато художникът вече го няма. Кой го пази? Кой го показва? Кой го връща в публичното пространство? И кога забравеното отново става видимо?
Тази изложба е възможна благодарение на Борис Янев, син на художника, който предоставя част от творческото наследство на своя баща за представяне пред русенската публика. Така личната памет напуска пространството на семейството и отново се превръща в споделена.
Може би именно това е един от начините, по които изкуството устоява на забравата.
Не чрез славата, за която самият Любомир Янев казва, че е „празна работа“, а чрез произведенията, които остават.
И чрез момента, в който някой отново застава пред тях и ги вижда.